Всеки е бил малък и... тъп

Обикновено започвам да пиша тук, когато имам някаква друга работа. Не знам защо, но мисълта ми тече по-бързо и гладко в тези случаи. Надявам се да не закъснея за пробите на благотворителното ревю "Мечтаната дреха" в музея "Земята и хората", за което ще ви разкажа в друг пост.

По традиция (вече) постовете ми са посветени на най-често задаваните към мен въпроси в инстаграм. Няколко от вас ме помолиха да разкажа за детството си. Темата не ми се струваше особено интересна, всеки е имал детство. С какво може моето да е различно? Преглеждайки статистиките си обаче, видях, че доста от вас са от милениум поколението, а пък аз спадам към децата от 90-те, не знам дали има специфично име за родените тогава. Та, вероятно има разлики, в това как сме прекарвали детството си, от гледна точка на това, че в моето детство интернет беше само в специализирани клубове, а първия си телефон получих със сигурност след шести клас.

Да започнем от това, че съм единствено дете. Винаги съм искала братче или сестриче, но родителите ми имаха щастието или нещастието да се разделят, когато бях доста малка, и си останах само аз. Единствените деца, смея да кажа, се изграждат като тотално различни характери, от тези, които имат братя и/или сестри. Единствените деца се научават да се справят сами много по-бързо, но пък не е хубаво да нямаш някой близък до годините си (изключвам приятелите), на когото да можеш да разчиташ.

Първите ми спомени от съзнателния живот не знам дали са точно спомени или нещо, което ми е било разказвано и умът ми е успял да визуализира, благодарение на въображението. Не си спомням нищо ясно отпреди училище. Има много неща, които знам, че са се случили по определен начин, но не мога да ги визуализирам в ума си.

Разказвали са ми, че в яслата съм бъркала в чиниите на другите деца (можете ли да си представите?!), защото съм си изяждала всичко много бързо, а все още съм била гладна. :D
В детската градина съм гонела момчетата да ги целувам (едно момче), а пък това да бъдеш целунат от момиче си беше унижение за момченцата. Чувствата се изразяваха в бой и щипане.
Бях доста буйно дете и винаги имах рани и синини по себе си. Баща ми и майка ми все казваха: "Юнак без рана не може". До доста голяма възраст успявах да преборя и момчетата. Кротанах се някъде 5-6 клас, когато един съученик, който повтаряше годината в нашия клас, ме наби (все пак беше по-голям от мен, не че и такива не ги бях била като по-малка).

На 6 годинки ми беше първата целувка, малоумна постъпка за малко дете. Доста време след това съжалявах, че съм пропиляла момента и е можело да бъде с някой по-подходящ. Всъщност и двамата с момчето просто искахме да видим какво е. Той беше две години по-голям от мен и пробвахме, но беше гадно, честно. :D Години след това ми се случи втората - с момчето, което бях гонила в детската градина. Голяма любов беше, много детска. Доста рев имаше накрая, но в момента сме добри приятели и ако някой от нас се присети за това, което е било преди 15 години, пада смях.
Много гаджета имах като малка, но само сме си прекарвали някаква част от времето заедно и в някои случаи сме си държали ръцете (редки случаи). Но като те питат "Имаш ли си гадже?" - "Еее как, много ясно". :D
В първи клас ми подариха първата валентинка, а във втори едно момче ми беше оставило в раницата гривна с бележка с името ми. Влиза класната в стаята, бъркам си в раницата и виждам гривната. Пред целия клас казах, че не е моя и я дадох на госпожата. На бележката беше написано "Ралиуа", сещате се как изглежда ръкописно. Кой да знае, че "ц" може да се пише без ченгелчето накрая, ама като така го бяхме учили, не схванах, че е за мен. Едно момченце стана изчервено от мястото си и каза, че е "моя" - майка му била надписвала бележката. :D

Цялото си детство преди училище изкарах в тичане в двора на ВиК (там се събирахме от нашата улица). Беше най-безопасно. Не минаваха коли и родителите ни бяха спокойни и никой не идваше да наблюдава игрите ни. Правехме се на стражари и апаши, играехме на криеница, но най ми беше интересна играта на бази. Всъщност базата беше само една. Повечето деца от нашата улица бяха момчета, но си бях извоювала да бъда вице-шеф. Имахме шеф, заместник шеф и вице-шеф. Останалите просто участваха и се надяваха на повишение. :D Сега като се замисля, нищо не съм била извоювала. Шефът беше най-голям и сме били подредени по възрасти в йерархията на играта. Имахме си някакви правила, но като цяло беше доста мирно, поради липсата на други бази и банди, с които да "воюваме". Като дойдеше време за FoxKids бяхахме към къщите си. Нямахме кабелна телевизия и гледах само тези детски. Като свършеха филмчетата пак се събирахме с другите деца.
От тичане насам натам още от малка имам sixpack. Винаги съм била много слабичка, като не винаги съм била особено щастлива от това - ще разкажа в някой следващ пост.

В училище бях отличничка още от първи клас и това продължи, докато завърша. Никога не съм зубрила уроците, даже в по-горните класове се случваше да ме изпитват на нещо, което съм чела само в междучасието. За пръв път преписах в шести клас. Първата ми 5-ца също беше тогава. Майка ми не ми разрешаваше да ходя на занималня като другите деца, защото там само се преписвало и трябваше да се справям сама с уроците.
Междувременно, хм... се оказа, че имам мустак. :D Ако някой родител чете това, за ваше добро и доброто на децата ви, ако детето ви има мустак, заведете го на козметик и се отървете от него (от мустака, не от детето). Не помня да ме е било срам от това, но в момента, в който го забелязах, просто го махнах. Ако някое дете с мустак чете това (момиче), няма нищо ненормално в това, когато пораснете ще се учудите колко много момичета премахват окосмяването над горната си устна. За ваше добро е. Не ставайте повод за присмех и моля ви, не го изрусявайте, това е още по-смешно. :D Кислородната вода не помага. Не съм пробвала, но съм виждала ефекта - може само да стане по-зле. Има толкова много начини - ленти, пинсета, фотоепилация, лазерна епилация, токови импулси. Последното боли, но е за цял живот. В никакъв случай не се бръснете. Ако родителите ви са пичове, просто говорете с тях и те ще ви заведат на козметик. Ако не са пичове, кажете им да си гледат работата и сами отидете. Ръцете са още едно добро място, откъдето да премахнете окосмяване, освен традиционните зони. Много се отплеснах...

В гимназията вече имах първото си по-сериозно гадже. Аз на 17, той на 19 - нещата си бяха next level. Отидох на море за един ден и реших, че бележка до майка ми ще свърши работа на извинение, доста тъпа постъпка. След като сутринта тя ми звънна да пита къде е ключът за вратата и аз и казах, последва второ позвъняване, за да ме пита аз къде съм и защо ключът е там (спяло и се е и беше доста неадекватна). Тя и до днес брои случката за бягство, въпреки че и бях написала къде се намирам и кога ще се върна. :D Както казах, много тъпа постъпка. Не правете така.

Та, до 17 мисля, че официално се водех дете. А и след това съм правила много глупави и необмислени неща, така че не може да се каже, че бях пораснала особено. Считам се за голяма откакто започнах да уча в университета. Всъщност и тогава правех тъпи неща. И сега продължавам да ги правя, но може би вече не в такива мащаби.

Всеки е бил тъп като малък, някои продължават да бъдат особено тъпи и като пораснат. Важното е да виждате положителна промяна в себе си и някакъв вид еволюция, най-малкото докато четете фейсбук постовете си отпреди години (аз имам доста малоумни). Не приемайте нищо за чиста монета и се опитвайте да влагате мисъл в решенията си, не само да приемате казаното от някого за непременна истина. Анализирайте действията си и си вадете изводи, за да не сте тъпи и като пораснете.

Keep it simple :)

- Ralique

П.С. На някои от приложените снимки не съм много малка, но схващате идеята. Палаво дете, много движение и адреналин, а не залепена за таблета - такъв и все още нямам. Пристрастена съм за телефона си обаче, за което ще разкажа в някой друг пост.